Много хора все още живо ги вълнува живота на другите. Случвало се е да попадна в компания, където основна тема на разговор е живота на хора, които не присъстват – кой какво направил, защо го е направил, тълкувания относно правилността или грешки в действията му, предполагаеми последици и... какво ли още не. Неведнъж съм се питала кое кара тези хора да обръщат такова голямо внимание на живота на другите. Нямам еднозначен отговор – може би нямат достатъчно свои тревоги, може би забравят за тях покрай чуждите такива, може би са затънали в своите проблеми и се чувстват значими, когато „внасят мъдрост” в живота на другите (отстрани винаги е лесно да се говори – факт)... Може би, може би... може би всъщност няма смисъл да гадая за причините им. Едно е сигурно – полза от това, че вземат отношение по въпроси, засягащи случващото се в живота на други хора, от това, че ги оценяват, а нерядко дори и осъждат, няма. Хората често имат нужда да споделят помежду си. Понякога го правят само с най-близките си хора, друг път – с познати. Това, че някой е решил да ви сподели нещо, би означавало две неща – или за него вашето мнение е важно и е счел за добре да ви се довери, или е имал нужда да сподели с някого и го е направил с вас. Този човек не го е направил, защото би искал да обсъждате живота му след това с други хора, да го съдите и оценявате. Чуйте и... „забравете”.
Онзи ден видях една майка как се разкрещя и удари шамар на нищо неподозиращото хлапе, което изпусна и счупи слънчевите очила на майка си. То мигаше неразбиращо и се чудеше защо го наказват... все пак нали мама му беше дала да си играе с очилата и... Не съдя майката, не съдя и детето – само видях и запомних. Видях и запомних изражението на майката, както и това на детето и. Имаше музикант на улицата – някои хора се спираха и пускаха монети в шапката му, други отминаваха. Аз видях и запомних... В изречението, което четете вмомента, има правописна грешка. Не съдете, гледайте и запомняйте, учете се от всичко, което виждате...
Лесно е да осъдите майката – защо удря детето си, за Бога?! Вие родител ли сте? Случвало ли ви се е да избухвате? Вие (както и аз) не знаем защо тази майка е постъпила така. Не е правилно родителите да удрят децата си – така е, но ние не сме тази майка и не знаем защо тя е постъпила така, а причините могат да бъдат много... Осъдихте ли вече хората, които подминаха музиканта и не му пуснаха монета? Ако сте го сторили, не бъдете прекалено строги към себе си. На всеки се е случвало да прави оценки за другите, без дори да се замисля кое ги провокира да правят или да не правят дадено нещо. Много хора сигурно ще ме обявят за неграмотна, защото пиша слято „вмомента”, но те не могат да бъдат сигурни дали това е така или грешката ми е допусната по невнимание, нали? Преживейте и разберете защо всеки от нас действа по определен начин в дадена ситуация. „Влезте в обувките на другия”, повървете малко така, както върви той и тогава вероятно ще го разберете. Автор: Анелиа Дудина Публикиувано в брой 19 на списание „Посока” http://spisanie-posoka.hit.bg/
 Един колектив може да представлява своеобразно сплотено семейство. Всеки изпълнява точно определена роля и взаимно се допълват всички. Качествата на всеки един правят работата лека и приятна и преди всичко – резултатна и продуктивна за звеното или фирмата. Но и обратно, може да е истински кошмар, а различните характери и амбиции да отровят всяка атмосфера. Да се ориентираме и оцелеем в такава среда ни трябват две неща – да познаваме противника и да намерим стратегия да го обезвредим, така че да излезем сухи от битката – т.е. да запазим работата си.
Ето някои от най- досадните колеги, които могат да ни се случат на работното място, както и някои идеи как да се справим с тях.
„Забавният” – на пръв поглед това е колегата-мечта, радост за всеки офис. Той притежава чувство за хумор и умее да разведри всяка една натегната атмосфера. Да, това е идеалният вариант. Но ние ви говорим за неговия антипод – този забавният в кавички, който въпреки всичките си напъни не е забавен. Шегите му са безвкусни и често и груби, стигащи до обида за един или друг колега. Обикновено прибягва до вицовете, които е прочел рано сутринта във вестника или е виц на деня в някой сайт. Което изобщо не го прави смешен. Той може да е обикновен шут, може и да е циничен и несъобразителен. Но със сигурност дразни до безумие.
Какво да го правим: не му обръщайте внимание и дори от елементарна любезност не се и усмихвайте. Просто игнорирайте всяко изречение, загатващо за шегичка или виц. Ако положението стане нетърпимо и колегата не се усеща, направете му забележка, макар и само от свое име.
„Mрънкалото” – такива индивиди можем да срещнем навсякъде в нашето ежедневие и в живота си. Но ако осем часа сме принудени да го търпим бюро до бюро, или друг вид работно място, гаранция, че на края на деня ще сме като пребити. Мрънкащият колега е ходеща зараза на лошото настроение. Той се оплаква от всички и всичко. За него няма положителни страни и всичко върви от зле по- зле. Всичко му е криво – работното време, клиентите, работата, началниците, времето, кафето е свършило, заплатата закъснява или е малко. Той може и да е критикар, може и да е обикновено мрънкало, той е в състояние да отрови всяка атмосфера.
Какво да го правим: нито може да откажете да го слушате, защото само ще го предизвикате, агресивната пасивност е част от тактиката му и по някакъв начин ще ви накара да почувствате вина. Нито пък можете да покажете съчувствие, защото той ще стане още по- настъпателен. Дистанцирайте се, дръжте се професионално и само се надявайте, че той ще намери друг отдушник на оплакванията си.
„Кръшкачът” – някои работят, а други гледат как да се скатаят и да имитират работа. Това е колегата, който винаги, ама винаги закъснява – това за него си е въпрос на чест. Но не само, че закъснява, не си мислете, че после наваксва, не, дори си тръгва пръв. Винаги закъснява със сроковете, ако това изисква работата ви, и като цяло работата му е на косъм. Ако зависите от такъв човек, мога само да ви съжалявам, защото по този начин и вашата работа виси на този косъм. Не се престарава и любимото му занимание е да прехвърли работата си на друг.
Какво да го правим: опитайте се да упражнявате контрол, доколкото е възможно, де. Винаги наблюдавайте, докъде е стигнал, като реагирате подчертано недоволно, ако не е свършил почти нищо. Обяснете му недвусмислено, че всеки трябва да си изпълнява задълженията, дори и да пострада някой или целия проект в крайна сметка. Винаги си проличава кой как си е свършил работата. Ако успеете да ги убедите, че той може да направи каквото трябва, стига да поиска и да се мобилизира, може пък дори и Кръшкачът да покаже неочаквана трудоспособност. Оплачете се на шефа, само ако преди това няколкократно сте говорили с този колега, защото иначе се превръщате в:
„Интригантът” – такъв човек за жалост много, много рядко липсва на работното място. Все ще се намери един такъв, който е антипатичен, труден и подчертано неприятен човек. Той трябва да знае винаги всичко, затова и си вре носа навсякъде, даже и без да са го питали. Обича да знае всичко за личния живот на хората, професионалния, интересува се от отношенията на всички с шефа и помежду им, само и само да заплете следващата интрига. Той е този, който говори зад гърба на другите, лицемерничи, а привидно е голям моралист и прави всичко от добро чувство.
Какво да го правим: може, разбира се, да не му обръщате внимание, но това поставяне „над нещата” няма да трае дълго. Скоро и вие ще бъдете негова жертва, а някое неопитно ухо ще се поддаде и ето я интригата. В даден момент може да го изобличите, там където е най- чувствителен – пред публика. Той се бои от нея, обикновено клюкарства на четири очи, затова – публично разкажете, че за вас се носят такива слухове и се разпространяват именно от него. Може моментът да е неудобен за всички, но рано или късно колегите ще спрат да се занимават с него, да му се доверяват или да се вслушват в сплетните му. Той ще получи добър урок.
„Състезателят” – да, това е напористият колега, който вечно е в надпревара с някой и не търпи да е втори, да има по- лоши резултати от друг. Най- често той се среща в областта на продажбите. Но не става въпрос за пари или обикновено натягане пред шефа. Става въпрос за чиста проба състезателен дух, той е такъв и в линия си живот. Понякога го прави дори и несъзнателно. Ако се запътите към кафемашината в коридора, той със сигурност ще гледа да ви изпревари. Постоянно се сравнява в другите и много му личи недоволството, когато някой за момента се справя по- добре. Неуспехът за него е само мотивация.
Какво да го правим: няма нищо лошо някои да са по- агресивни от други, в добрия смисъл на думата, но постоянното положение на надпревара изнервя обстановката. Ако вие сте негов „конкурент” в дадена работа, и ако това не се налага, просто му кажете, че не се интересувате от това, кой ще направи пръв таблицата или ще подреди документите. Има работа, за която е важно просто да бъде приключена, а не кой ще я приключи пръв, това за вас не е училищно спортно състезание, а рутинна дейност. В добрия случай той ще се успокои и ще си намери друг „конкурент”.
„Агресивният” – бурето с барут на работа. Винаги гледа с кого да се скара, или очаква някой да го закачи, изпада лесно в истерия, крясъците са нормалния му разговор и при най-дребния проблем, а ако такъв човек е и вид ръководител…жална ви майка. Независимо дали гневът му е насочен върху някого или върху положението изобщо, да не си наблизо, когато избухва. Агресията му е страшна и подчиняваща околните, всява чист страх.
Какво да го правим: целта на агресивния тип е да изкара гнева от себе си, повишавайки авторитета си и подчинявайки останалите в примката на страха да му се противопоставят. Не му обръщайте внимание, когато избухва, дори и да е срещу вас. Бурята обикновено пламва бързо и свършва бързо. Говорете спокойно, това ще го усмири и ще го направи смешен дори и в своите очи.
„Всезнайкото” – добронамерен човечец, който не вика, не се кара, не налага мнението си, но определено ви бърка в нервите и ви дразни с неговите обобщаващи коментари и коментари тип „Аз всичко знам”. Той е отдавна във фирмата и разбира малко или много от работата и на другите колеги. И сякаш това го прави да изглежда по-голям в неговите очи обаче само. Затова и започва да дава непоискани съвети, препоръки и всичко, което е за „твое добро”. После се връща да провери как е свършена работата, а любимата му реплика е: „Нали ти казах”. Опитът е неговото оръжие.
Какво да го правим: изслушвайте го с уважение, чуждият опит е наистина важен в определен момент или когато правите нещо за пръв път. Но ако той продължава и вече нямате нужда от съветите му, любезно му обяснете, че и вие искате да станете толкова ерудиран като него и единствения начин да се трупа опит е да си го набавиш сам. Това хем ще го поласкае, хем ще види, че си е свършил работата и може да се прехвърли на някой по- неопитен колега.
Със сигурност познавате още дразнещи типове, около нас е пълно с тях. Но и преди да осъждате някой и да предприемате мерки за неутрализацията му, замислете се, дали и всичко при вас е наред. Дали сте перфектния колега и дали по някакъв начин не дразните околните? А може би ще откриете нещо и за себе си в тези типове. Затова преди да бъдем осъдителни, нека бъдем малко поне снизходителни, това ще получим и в замяна.
 Развитието на детето силно зависи от света, в който живее. Когато той е сигурен, предсказуем, пълнен с възможности и подкрепящи връзки, детето ще израсте здраво, щастливо и ще развие и изяви напълно потенциала си . Ако светът е хаотичен и застрашителен, детето може да стане импулсивно, агресивно и да има трудности в общуването с другите. Кратки периоди на среден, предвидим стрес не са проблем, те подготвят детето за трудностите, които би могло да срещне в живота. Продължителните периоди на силен и непредвидим стрес – вкл. насилие и неглижиране могат да променят генетично заложените възможности за развитие на мозъка и да окажат негативно влияние върху физическото, когнитивното, емоционалното и социалното развитие.
Развитие на мозъка.
Мозъкът е най-незрелият орган при раждането. Изграден е от клетки наречени неврони. През вътреутробното развитие се формират различните дялове на мозъка, от по-примитивните към по- сложните. При раждането продълговатият и средният мозък, отговарящи за жизненоважните функции са добре развити , докато по-висшите региони (лимбичната система и церебралният кортекс) са доста примитивни. Основната част от развитието на мозъка се осъществява след раждането, особено в дяловете, регулиращи емоциите, езика и абстрактното мислене.
Развитието на мозъка или ученето е процес на създаване, усилване и отпадане на връзките между невроните, наричени синапси. Запазват се връзките, които се използват, елиминират се, тези, които не правят нищо. Синапсите оформят пътища свързващи отделните дялове на мозъка, като по този начин организират работата му и ръководенето на всичко което правим – от дишането до мисленето и чувствата.
Това е основата на постанатлното развитие на мозъка, тъй като при раждането съществуват малко синапси (основно контролиращите пулса, дишането, храненето и съня). Друг важен процес в развиващия се мозък е миелинизацията. Миелин е вещество, покриващо мозъчните клетки, което осигурява ясно предаване на импулса по синапса. Малките деца бавно преработват информация поради липсата на миелин в нервните клетки. До 3- тата година на детето размерът на мозъка е 90% от този на възрастен.
Растежът на всеки от дяловете му зависи в голяма степен от получената стимулация, която да провокира активност в региона. Тази стимулация полага основите на ученето.
Последствия от насилието върху развитието на мозъка.
Мозъкът на бебета се развива при тяхното взаимодействие със средата. Ранните преживявания определят дали и как ще се изяви генетичният потенциал. В подходяща, подкрепяща и обгрижваща среда детето може да постигне пълния заложен генетичен потенциал. Насилието и неглижирането могат да доведат до умствено изоставане и емоционални проблеми при генетично нормални деца. Хроничното излагане е по- проблематично от инцидентното. В най-тежките случаи на неглижиране вредата върху мозъка е тежка, хронична и резистентна към интервенции на по-късен етап от живота.
Невронните пътища, които се развиват и усилват под влияние на негативни условия подготвят детето да се справи във враждебна среда, но от друга страна, това може да доведе до увреждане на способността им да отговорят на добро и подкрепящо отношение.
Непосрещането на когнитивните, емоционални и социални нужди на детето е форма на неглижиране. За да развият напълно уменията си в тези сфери децата се нуждаят от възможности, насърчаване и признание от страна на полагащите грижи. При липсата на такава стимулация през първите години е възможно детето да не постигне очакваното развитие. При крайно неглижиране, при което има депривация в няколко области напр. език, тактилен контакт и общуване с други, липсата на стимулация може да доведе до малък брои невронни пътища, което влияе негативно на способността за учене.
Друг класически пример за неглижиране е недохранването. През първите няколко години то може да доведе до спиране на растежа на мозъка и по- бавно преминаване на сигналите по синапсите. Това се дължи отчасти на негативния му ефект върху миелинизацията. Една от най-честите форми на недохранване в развитите страни, дефицитът на желязо, има за резултат когнитивни и моторни забавяния, тревожност, депресия, социални проблеми, липса на внимание.
Физическото насилие може да окаже директна вреда на развиващия се мозък. Раздрусването на бебето може да доведе до унищожаване на мозъчна тъкан или разкъсване на кръвоносни съдове. Последствията могат да включват: припадъци, загуба на съзнание, сензорни увреждания (загуба на слух и зрение) и смърт (при 25% от случаите). Травмата от злоупотреба може да предизвика редица последствия, включващи промени в невротрансмитерите и нивото на хормоните. Ранният стрес програмира хормоналната система да има по- силен и продължителен отговор, при кортизол, норепинефрин/адреналин и вазопресин (и намален при окситоцин). Оста хипоталамус –хипофиза- надбъбречни жлези може да произведе голямо количество кортизол, който може да увреди или унищожи неврони във важни части на мозъка. Възможно е да се получи перманетна промяна в способността на мозъка да използва серотонин, които помага за създаването на чувство на благополучие и емоционална стабилност.
Влияние върху емоциите и поведението.
Персистираща страхова реакция. Хроничната активация на невроните пътища участващи в страховата реакция може да създаде трайни спомени,оформящи перцепцията на детето за средата и неговия отговор. Тази хронична стимулация на отговора на заплаха в мозъка, означава, че частите в мозъка участващи в този страхов отговор често се активират. Другите области на мозъка, като участващите в абстрактното мислене се активират по-рядко, което води до затруднения на детето в обработката на такъв вид информация. Възможно е тези деца да бъдат смятани, че имат разстройства на ученето, поради постоянното напрежение в мозъка и не възможността да се постигне спокойствие необходимо за учене. Неврохимичните системи са засегнати, което може да доведе до множество промени във вниманието, контрола на импулсите, съня и фината моторика.
Свръхвъзбудимост. Тези деца имат понижено ниво на възбудимост и тенденция за свръхреакция на стимули, които другите не намират за застрашителни. Те могат да са много чувствителни към невербални знаци, като очния контакт или докосване по ръката и да ги тълкуват като заплаха. Може да имат предизвикателно поведение, често бъркано за преднамерено опозиционно. Те могат да демонстрират съпротива и дори агресия. Те са постоянно заключени в сътояние „бии се или избягай”. Често страдат от постоянно повишена тревожност, пристъпи на паника, имат ускорен пулс. Такъв тип отговор е характерен за по-големи деца, момчета, и обстоятелства при които детето е било свидетел или е играло активна роля в събитията.
Дисоциации. Дисоциативният отговор включва избягващо поведение, психологическо бягство, отдръпнатост от света и обръщане навътре. Степента на дисоциация зависи от силата на травмата. Децата могат да изглеждат сковани, при по-тежки случаи се затварят във фантазен свят. Те са отстъпчиви, лесно се подчиняват, имат самоуспокояващо поведение ( напр. клатене), могат да припаднат при много силен стрес. По-често се среща при малки деца, момичета, и травмиращи събития свързани с болка и невъзможност да се избяга. Този тип отговор може да има последствия върху създаването и задържането на детските спомени. Мозъкът може да използва дисоцияцията за да намали страданието, напр. като забрави случилото се (амнезия). При това подсъзнателните спомени за злоупотребата остават и детето може да ги преживее при стимули, напомнящи травмата или нощни кошмари.
Реактивно разстройство на привързаността. Ранната привързаност на бебето към основната обгрижваща фигура (най-често майката) е в основата на способност за по-нататъшни емоционални връзки. Тя помага децата да се чувстват спокойни и сигурни. Нарушената привързаност може да доведе до проблеми като: повишена чувствителност към стрес; прекалена зависимост; крайна социална изолация; невъзможност за контрол на емоциите.
Сексуализирано поведение. Специфичен ефект от сексуалната злоупотреба с деца е увеличаването на сексуалното им поведение. Определени типове сексуално поведение са характерни за всички деца (целувки, пипане на гениталиите с ръка). Децата преживели злоупотреба участват в дейности несъответстващи на възрастта им и имитиращи сексуалната активност при възрастните.
Последствия върху физическото развитие.
Физическото здраве и развитие на най-малките деца почти напълно зависи от наличието на внимателно и отговорно отношение от страна на полагащите грижи. Поради това при тях е най-голям рискът от влошено здравословно състояние и заболявания, ако такива липсват. За децата преживели злоупотреба е по-голям рискът от развитието на наднормено тегло, диабет тип ІІ и кардиологични проблеми.
автор: Виктория Тотева
Проф. Боряна Пирьова
Паметовите функции обхващат разпознаване на сигналите от околния свят, тяхното натрупване като паметови следи и извличането им, т. е. припомнянато на минал опит и натрупано знание. Понятието “памет” покрива разнообразни ментални процеси. Всичко това има приспособително значение, защото човек започва да живее в една позната среда. Очевидно е значението на паметта за преживяването на живите същества. Човешката памет произлиза от индивидуалния жизнен опит, но съдържа и много от натрупаната през вековете културна памет на човечеството. Паметта пренася влиянията на миналото върху настоящето, както в индивидуален, така и в обществен план.
Невробиологичните проблеми за паметта са свързани с механизмите на нервните процеси и с тяхната мозъчна локализация. Паметта е конструктивен процес, за който има значение не само протичащата в момента обработка на информация, но и емоциите и нагласите създадени в личностовото израстване на индивида. Част от паметта е несъзнавана - ние не осъзнаваме кои спомени складираме и кои - не и как ги класифицираме. В този смисъл ние нямаме директен контрол върху паметта. Съдържание от така наречения “Автобиографичен Аз” може да остане за дълго време потопено в несъзнаваното, и въобще да не достигне до съзнанието. Може да се появи променено, или може да изтика напред други факти, или емоционални състояния. Част от организацията на паметта е несъзнавана. Светът на несъзнаваното има своите пътища в нервната система и поддържа автобиографичната памет. Психоанализата е средство да се прониква в несъзнаваното и да се попълват празнините на паметта, както по отношение на Автобиографичния Аз, така и по отношение на създадените по-рано обектни отношения.
Паметовите функции обхващат декодиране на перцептивна информация, нейното складирване и извличане. Паметта е елемент от интегративните функции на мозъка, поради което при припомняне на някакво събитие се извикват свързаните с него зрителни, слухови, обонятелни и др. усещания, както и съпътствалите го емоции. Когато някакви паметови следи оживяват, се възпроизвежда временната и пространствена характеристика на нервните процеси, протекли в миналото. Изразено чрез понятията на психологията, паметта извиква някаква представа, мисъл, заучено движение или цялостен поведенчески акт от миналия опит на индивида.
Видове памет
В зависимост от информационната форма и локализация в мозъчни структури, според Moskovich (2003) паметта се разделя на:
1. Имплицитна. Към нея спада памет по механизма на несъзнаван перцептивен опит - прайминг (priming) и процедурна памет за двигателни умения. Носи още наименованието недекларативна памет.
2. Експлицитна. Съзнателно натрупване на:
- личен опит (епизодична), която включва пространство, място, време и образи
- познания за факти (декларативна, семантична).
Експлицитната може да се изрази с езикови средства и представлява креативен процес на синтез, в който миналият опит има значение.
На когнитивно ниво разликите между некларативната и декларативна памет са твърде големи. Те са различават и по локализация в мозъчни структури. В осъществяване на процедурната памет се включват премоторната зона в челните дялове, части от теменната кора, където става обработка на пространствена перцепция, базалните ганглии и малкия мозък. Локализацията на епизодичната памет е в хипокампа, а на семантичната памет – голямата асоциативна област обхващаща части от теменната, слепоочната и тилна кора. Що се отнася обаче до клетъчните и молекулните механизми различия няма. Дори не са установени разлики между механизмите на синаптична пластичност при еволюционно различно развити организми, каквито са например представителите на безгръбначни и гръбначни (Milner и сътр., 1998).
Видове памет. В зависимост от времевата характеристика на паметовите явления и на механизмите, които лежат в основата им, съществуват следните видове памет:
1. Сетивна памет. В началния период на запаметяването, който има съвсем кратка продължителност от порядъка на няколко стотин милисекунди, се запазват чисто сетивните белези на обектите. След по-малко от една секунда те се заместват от нови сигнали, но все пак за краткия интервал на сетивната памет могат да се извлекат някои характерни признаци, напр., отличителните индивидуални белези на човешкото лице.
2. Краткосрочна памет. Краткосрочната памет е с ограничен обем. Тя включва запаметяването на факти, числа, думи, образи, цветове и др. за период от няколко секунди до една минута. Паметовите следи от краткосрочната памет се извикват много лесно, но също така лесно се заместват от нова информация.
3. Дългосрочна памет. Дългосрочната памет има неограничен обем. Тя включва натрупаната информация, която може да бъде извикана след продължителен пориод от време, напр. години. За извикването й могат да протекат няколко минути. Това продължително време е необходимо за последователна активация на различни мозъчни области, за да може да се възпроизведе временният и простанствен образ на минали събития.
В експерименталната психология се използва още понятието работна памет, въведено от Baddeley (1986). Под това понятие се разбира лесно достъпната за различни когнитивни процеси памет. Приема се, че тя обхваща образи и факти, които стоят в основата на разсъжденията произтичащи от собствен опит и могат да повлияят поведението при дадени обстоятелства. Работната памет създава баланс между текущата и минала информация и се уврежда при лезии в префронталната кора.
Основните методите за изучаване на паметта са:
• Клинични наблюдения и съпоставка на болестно променени паметови функции и локализация на мозъчни увреждания.
• Неврофизиологични методи за активност на невронни комплекси
• Молекулярнобиологични методи за промени в структурата и функцията на невроните и синапсите
• Поведенчески изследвания за уточняване запаметяване на времеви характеристики, пространствени взаимоотношения, модалност, езикови стимули, двигателни отговори и др.
• Когнитивни методи за взаимовръзката между перцепция, езикови функции, съзнание (conscious awareness) и памет
• Визуализиращи методи – позитрон емисионна томография (РЕТ) и функционален магнитен резонанс (fMRI), чрез които се установява локализацията и времевата характеристика на активиране на различни мозъчни структури по време на паметови функции
• Генетични методи за проучване значението на белтъчния синтез при дълготрайната памет
• Невронни модели основаващи се на взаимодействието между различни по характеристика неврони
Невронни и молекулни механизми на паметта. От невробиологичните механизми на паметта последователно ще бъдат представени известните понастоящем явления. Накратко те се изразяват в промени в синаптична пластичност. Обучението и паметта възникват в резултат на дълготрайна потенциация в синаптичното предаване. Това е свързано с промени, които засягат нервната активност на пресинаптичното окончание и предизвикват вътреклетъчна сигнализация в постсинаптичния неврон. Настъпва удължаване във времетраенето за отделяне на медиатори. В биологичните основи на паметта стоят и промени в участващите в синаптичното предаване белтъци, които насочват образуване на нови синапси (синаптогенеза).
Дълготрайната потенциация (ДП) в синаптичното предаване като механизъм на паметта. Описана е за първи път от Terje Lomo от университета в Осло през 1966 (Lomo, 1966). Състои се в увеличаване размера на синаптичния отговор при повторни стимулации в неврони на хипокампа. ДП е зависима от наличието на NMDA- рецептори (N-methyl-D-aspartate). Приема се, че механизмът на ДП е част от синаптичната пластичност, която стои в основата на формирането на декларативната памет. За потвърждаване на това твърдение е било необходимо наличието на тези явления да се докажат и в неокортекса, а не само в хипокампа. И действително в корови неврони е било установено наличие на NMDA рецептори със същите свойства (Bliss и Lomo, 1970).
Дълготрайната потенциация се съпътства от усилена белтъчна синтеза. Duffy и сътр. (1981) натрупват значителен опит в изучаванията на белтъчната синтеза в мозъка на златни рибки. Те показават, че в процес на обучение, радиоактивно белязана аминокиселина валин се включва в специфични белтъци синтезирани в невроните на хипокампа. В последствие тези белтъци се откриват в извънклетъчнатата течност в мозъчните области на хипокампа, за които се знае, че участват в паметта. Това че ДП се съпътства от усилена белтъчна синтеза е доказано и на инкубирани мозъчни срези. Мозъчните срези от предварително стимулирани опитни животни поемат значително по-голямо количество аминкиселини от инкубационната си среда. Описаният по-горе усилен белтъчен синтез се свързва със синаптичната пластичност и чрез факта, че размерът на участващите в синапсите структури нарастват.
Молекулни механизми на паметта. През 2000 година Нобеловата награда за физиология и медицина се присъжда на трима невробиолози за заслугите им за разкриване механизмите на пренасяне на сигнали в нервната система (“Signal transduction in the nervous system”). Те са Arvid Carlson (Швеция) за значението на допамина като медиатор, Paul Greenguard (САЩ) за механизма на действие на медиаторите и Erik Kandel (САЩ) за пластничността на синапсите като механизъм на учене и памет.
Академичната лекция на Eрик Кандел пред Нобеловия комитет при получаване на наградата през 2000 год. е представена в статията му публикувана в списание Science 2001 год. (Kandel, 2001). В нея са описани доказателствата за неговото обобщение, че:
Фосфорилиране на белтъчни структури в синапсите е в основата на краткотрайната памет, а промените в синтезата на белтъци и последваща промяна във формата и функцията на синапсите е в основата на дълготрайната памет.
Първоначалните изследвания в тази област, започнали през 70-то години на миналия век, са върху морския охлюв Aplysia. Тези резултати са намерили място в едно основно ръководство по невронауки (Kandel и сътр. 1993). Морският охлюв представлява един биологичен модел на организъм с много просто устроена нервна система. Изучава се вродения рефлекс на съкращение на мускулите на хрилете. Повторни сетивни стимули към хрилете, както и тези към опашката улесняват рефлекса за съкращение на мускулите в хрилете . По-късно е представена точна схема на рефлекса за съкращение на мускулите в хрилете, в която има реално участващи 24 сетивни и 6 двигателни неврона. В тези конкретни неврони са изучени промените, които настъпват в процеса на учене, т.е. механизмите на улесняване в синаптичното предаване, които са в основата на паметта. Поставят се електроди за електическо дразнене на сетивните неврони и съответно електроди за отвеждане на електрическа активност в двигателния нерв. Единично дразнене предизвиква единично съкращение. Множествено дразнене – продължаващо във времето съкращение, което ангажира всичките двигателни неврони. Стимулиране на опашката активира междинни неврони улесняващи както сетивния, така и двигателния неврон. Улесняващият неврон отделя медиатора серотонин (5-хидрокситриптамин), който води до фосфорилиране на белтъци (вътреклетъчни ензими протеинкинази). Крайният ефект на това улесняване е увеличено и удължено отделяне на медиатор към двигателния неврон. При блокиране действието на медиатора серотонин се премахва описаното улесняване. Това е в опростен вид молекулният модел на краткосрочната памет.
В механизмите на дългосрочната памет е въвлечено ядрото на клетката и се реализира белтъчен синтез. В резултат на това се синтезира растежен фактор, който стимулира образуване на нови синапси. Необходимостта от белтъчен синтез за паметовите функции е доказано и при опити с мутантни мишки. Чрез рекомбинация в ДНК е постигнато заместване на определен ген в хромозома на стволова ембрионална клетка с предварително клониран в клетъчна култура ген. Отстраненият ген е за белтъка протеинкиназа. При тези мутантни мишки не е било възможно да се създаде присъщото за тези опитни животни пространствено ориентиране, т.е. липсвала е паметта за пространство.
Молекулният модел на дългосрочната памет се резюмира в следните 4 етапа:
1. Действие на медиатора (в продължение на милисекунди)
2. Активиране на вътреклетъчния ензим протеинкиназа (в продължение на минути)
3. Въвличане на ядрото и генна транскрипция
4. Синтез на белтъци, които стабилизират синаптичното предаване
Тези нови данни за молекулните механизми на дългосрочната памет са поставили по нов начин въпроса за “диалога мужду гените и синапсите” (Kandel и сътр. 2001). Ученето и стимулираното формиране на паметови връзки може да модулира генетично заложената информация за структуриране на невронните мрежи .
Локализация на паметовите функции. Едни от първите изследвания по този въпрос, в началото на ХХ век, са с локализирани корови аблации на тренирани в лабиринт плъхове. Оказало се е, че дефицитът в паметовите функции корелира с площта на лезията, както в челните и теменни дялове, така и в първични сетивни области. Постепенно в изпълнението на обучителната задача е настъпвало частично комперсиране на увредените зрителни, мирисови или кинестезни перцепции. В резултат на това през 1949 се е оформила концепцията на Donald Hebb за реактивиране на невронални кръгове локализирани в областта на съответната модалност (cell assembly theory).
Паметта е локализирана в слепоочния дял. В 1957 Scoville и Br. Milner извършват двустранно отстраняване на срединната част от слепоочния дял, в който се намира част от хипокампа. Било е наблюдавана антероградна амнезия (загуба на памет за събития протекли след операцията) и последващо трайно увреждане на паметта. Това се потвърждава и в по-късни наблюдения върху хора с локализирани лезии в същия дял (Milner, 1972).
Наблюдения от електрически дразнения на будни пациенти. На пациенти подложени на неврохирургични интервенции с цел лечение на епилепсия, при будно състояние под локална анестезия, са били прилагани множество локални електрически стимулации. Това е било извършвано с цел да се локализира епилептогенното огнище и след това да се направи съответна лечебна аблация. Тези стимулации в областта на двигателната корова зона са предизвиквали съкращения на отделни скелетни мускули, стимулации в сетивни области - съответни сетивни усещания, докато дразнения в областта на слепоочния дял са извиквали цялостни спомени за преживяни събития (Penfield, 1958).
Паметта има много широко анатомично представителство и не може да бъде локализирана в определена мозъчна област. И все пак критично значение има срединната част на челно-слепоочния дял, където се намира хипокампът и таламусът на междинния мозък . Това са структури, в които протичат процесите на преработка на сетивна информация, т.е. паметта в етапа на декодиране. Локализациите на паметовите функции отразяват обучителния опит. Когато е сетивен – първичните и вторични сетивни полета, когато е двигателен - първичните и вторични двигателни полета и базалните ганглии, в случаите когато е мотивационен - лимбичната кора и свързаната с възнаграждение амигдала. За декларативната памет е характерно свързването на активация на коровите асоциативни полета въз основа на сетивна информация с хипокампа и отново връщане към корови полета участващи в езиковите функции. За процедурната памет значение имат структурите регулиращи движенията - системата кора, базални ганглии и малък мозък.
Критичната роля на хипокампа се проявява по следния начин.
· Хипокампът е област за запазването и възпроизвеждането на епизодичната памет. Невроните в хипокампа се характеризират с явлението дълготрайна потенциация и със своята мултимодалност, т.е възможност да интегрират сетивната информация от полетата, които са мономодални и обработват отделни признаци на сетивните стимули.
• Кръвоснабдяването е от крайни артерии. Липсата на колатерално кръвоснабдяване прави тази мозъчна структура особено чувствителна към увреждания от намалено кръвоснабдяване, или хипоксия. В литературата са познати множество случаи на загуба на фиксационната памет след малки по размер увреждания на хипокампа. Такъв е случаят "Давид" с хипокампален дефицит след прекаран вирусен енцефалит (Damasio, 1999). Пациентът е показал пълна невъзможност да разпознава лица и хора.
• При болестта на Алцхаймер, която се характеризира с отпадане на паметовите функции има морфологични промени в хипокампа.
Резултати от визуализиращи методи. Провеждани са многобройни опити с визуализиращи методи, които са показали, че страничната повърхност на челната корова област се активира в хода на задачи изпитващи работната памет за стимули с различна модалност (Owen, 1997). Така например големината на активацията в десния префронтален кортекс и двустранно в парахипокампалния предсказват кои зрителни образи ще бъдат запомнени добре, слабо, или ще бъдат забравени. В изследвания на Brewer и сътр. (1998) от показаните 96 сложни образа средно 25% се запомнят добре, 27% слабо и 48% се забравят. При това данни от изследване на запаметяването почти напълно съвпада със степента на мозъчната активност по време на показване на зрителните стимули. От друга страна за дълготрайната памет се установява, че сетивните полета от различните модалности поддържат неврални връзки, които може да се каже са основата на създаваните мисловни образи (mental images).
Памет и емоции. Емоциите имат улесняващо значение по отношение на запаметяването, но по отношение на извличане на паметови следи, тяхната роля е твърде противоречива. Емоциите спомагат за разпознаване на значимо явление и оценяване на неговото положително или отрицателно значение. Положителните емоции по принцип багоприятстват запаметяването, докато събития свъзани с отрицателни емоции могат да се запаметят с най-малки подробности, но могат и да попаднат в зона на пълна амнезия. Анатомичната основа за взаимодействието между тези психически процеси е от една страна близостта на амигдалата и хипокампа в лимбичната система и от друга страна структури от челните дялове въвлечени, както в емоционалните преживявания, така и в паметовите функции. В челните дялове са локализирани функции с енигматични особености като напр. моралното чувство, чувството за афективна привързаност, чувството за хумор, амбицията за постигане на определен успех и др. (Solms и Turnbull, 2002).
Сложният характер на емоциите с техния вегетативен, ендокринен и скелетомоторен отговор, показва едновременното въвличане на лимбични структури и структури от мозъчния ствол. Фактът, че емоциите се осъзнават, показва че в тях има когнитивен елемент и следователно участват корови полета. В същото време обаче наблюдения върху пациенти с увреден хипокамп и нарушени връзки с кората показват, че те могат да дават отражение и на едно несъзнавано ниво. Със споменатия по-горе пациент Давид е проведен следния експеримент. За опеделен период от време трима не познати за него лица неколкократно му се представят като "добър приятел” “лош прятел” и
“неопределен”. След опита Дивид не помни нищо от това представяне и не ги разпознава, но на въпроса "кой ти е приятел?" без никакви колебания и без обяснения показва “добрия”. Създадено е несъзнавано предпочитание и несъзнавано отбягване на "лошия", въпреки че "лошият" е красива жена. Физическата красота не компенсира имплицитно възприетите негативни емоции от представените взаимоотношения (Tranel и Damasio, 1995). В този случай са запазени вътрешни образи и невербални послания отнасящи се до отношенията между организма и обекта. Няма логични разсъждения и няма думи - има емоционални образи за нещата и усещането за тяхната лична принадлежност.
Забравяне, изтласкване и детска амнезия. Първият познат неврофизиологичен механизъм за забравянето е в синаптичната пластичност – възможността, от една страна да се образуват нови синапси и от друга страна, да се загубват други връзки. Пластичността е активност-зависима и ако даден неврален път не се поддържа, неговите връзки се губят. Принципът “използвай синапсите, или ги загубваш” е валиден за цял живот.
Съществуват съзнавана и несъзнавана паметови системи. Какво се запомня и какво не се запомня, зависи от използваната паметова система.
Активиране на спомени не е идентично със съзнателно запомняне.
Детската амнезия (липса на епизодична памет) за първите две години от живота е за период, когато хипокампът още не функционира. Твърдения за спомени преди навършване на 18 до 24-месечна възраст е много възможно да са резултат на реконструиране от разкази и снимки. За същия период обаче има процедурна и семантична памет - децата научават много неща за предметите в света.
“На човешката природа е присъщо да превръща неприятното в погрешно...паметта не желае да си спомни неща свързани с изпитано неудоволствие” (Фройд, издание от 1990). Принципът на удоволствието е главната цел на душевния апарат и преминаването към принципа на реалността е най-трудният преход в развитието на Аза. Ние не осъзнаваме кои спомени складираме и кои - не и как ги класифицираме, включително и с оглед на тяхното значение. Ние не осъзнаваме напълно механизмите на паметта, въпреки че факторите спомагащи за запаметяване са добре проучени. Както беше отбелязано по-горе емоциите имат определена роля за паметта и връзките на лимбичната кора и таламуса с асоциативните зони от висок порядък в темпоралните и челните дялове са добре известни и в голяма степен са изучени.
Според Damasio (1999) съдържание от Автобиографичния Аз може да остане за дълго време потопено в несъзнаваното, или въобще да не достигне до съзнанието. Може да се появи променено, или може да изтика напред други факти, или емоционални състояния. За дадения момент извлечените по този механизъм спомени остават необясними за съзнанието поради липсата на явна връзка със събитията в настоящия момент.
Възможен физиологичен механизъм за емоциогенна амнезия.
Хипокампът е структура с многократно повече рецептори за глюкокортикоидите - хормоните на стреса. Глюкокортикоидите са хормони секретирани от кората на надбъбречните жлези, които поддържат състоянието на висока активност при състояния на стрес. Това е тяхното нормално адаптивно значение. При екстремна секреция обаче, те имат вредни ефекти върху нервната система, като нарушават процесите на учене и памет.
Установени са и структурни промени в някои мозъчни области, от които на първо място е хипокампът, където глюкокортикоидните рецептори са с голяма гъстота и при хиперпродукция на глюкокортикоиди е възможно да настъпи хипокампална дисфункция. Стресогенни стимули като война или детско сексуално насилие променят хипокампалната паметова функция. При хора с Къшинг синдром (болестно увеличена глюкокортикоидна секреция), както и при депресивно болни и при пациенти с посттравматичено стресово разстройство, е установен намален обем на хипокампа (Sapolski, 2000, 2003)1. . Обсъжда се изключването на хипокампа да е възможният механизъм за изтласкване при емоционална травма.
Значение на парадоксалната фаза на съня за консолидирането на паметовите следи. Значението на парадоксалната фаза на съня за преминаване от краткосрочна към дългосрочна памет е потвърдено посредством поведенчески и неврофизиологични методи. Известно е например, че сънната депривация, подобно на блокирането на белтъчната синтеза повлиява хипокамп-зависимата памет за пространствено разположение на обекти (опити провеждани с водния басеин на Morris), или за създаване на условни рефлекси при страхови стимули. Изследвания от последните години обаче дават на молекулно ниво доказателства за такова взаимодействие (Graves и сътр., 2001). Установените промени в невромедиаторните системи, които настъпват при смяната на сън/бодърстване допринасят за механизмите с които сънят модулира невронните пътища на хипокамп-зависимата памет. По време на парадоксалната фаза на съня - REM сънната фаза, са увеличава ацетилхолиновата медиация в хипокампа. Блокиране на ацетилхолиновите рецептори със скополамин нарушава обучение при пространствени задачи в басеина на Morris.
В заключение: независимо от безспорните постижения на невронауките в областта на паметта, за настоящия век остават още много достижими и недостижими цели:
• Използването на познанията на клетъчно ниво за лечение на заболявания
• Намиране на пътя от съзнанието до паметта
• Намиране на пътя от несъзнаваното до съзнателната интроспекция
• ....и намиране на още много други пътища....
ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1. Фройд, З. Въведение в психоанализата. Наука и Изкуство, София, 1990
2. Baddeley, A. Working Memory. Oxford University Press, NY, 1986.
3. Bliss T.V. and Lomo T. Plasticity in a monosynaptic cortical pathway. J. Physiol., 207, 1970, 61P.
4. Brewer, J., Z.Zhao, J.Desmond, G.Glover, J.Gabrieli. Making Memories: Brain Activity that Predicts How Well Visual Experience Will Be Remembered. Science, Vol. 281, August 1998, 1185-1187.
5. Damasio, Antonio. The Feeling of What Happens. Body and emotions in the making of conscioness. Harcourt Brace& Company. NV, San Diego, London, 1999
6. Duffy C., Teyler T.J. and Shashoua V.E. Long term potentiation in the hippocampal slice: evidence for stimulated secretion of newly synthesized proteins. Science, 1981, 212, 1148-1151.
7. Graves, L., A.Pack and T.Abel. Sleep and memory:a molecular perspective. TRENDS in Neurosciences, Vol. 24, No. 4, April 2001
8. Hebb, DO. The organization of behavior: a neurophysiological theory. NY:John Wiley&Sons, 1949
9. Kandel, E.R., J.H.Schwartz, Th.M.Jessell - Principles of neural science. An Appleton Intern. Edition, N.Y., 1993
10. Kandel, E., H.Schwartz, Th. Jessel. Essencials of Neural Science and Behavor. Appleton & Lange. Stamford, Connecticut, 1995
11. Кandel, Eric. The Molecular Biology of Memory Storage: A Dialoge Between Genes and Synapses. Science, vol. 294, November 2001, 1030-1038
12. Lomo T. Frequency potentiation of excitatory synaptic activity in the dentate area of the hippocampal formation. Acta Physiol. Scand., 68:Suppl. 277:128. 1966
13. Milner B. Disorders of learning and memory after temporal lobe lesions in man. Clin. Neursurg., 1972, 19, 421-446.
14. Milner, Br., L. Squire and E. Kandel. Cognitive Neuroscience and the Study of Memory. Neuron, vol. 20, 1998, 445-468.
15. Morris, RGM, Andersson E., Lynch GS, Baurdy M. Selective impairment of learning and blockade of long-term potentiation by an N-methyl-D-aspartate receptor antagonist, AP5. Nature 1986, 319, 774-776.
16. Moskovich, M. Consolidation: A systems approach to remote memory and the intеraction between the Hippocampal Complex and Neocortex. In: NBU Series in Cognitive Science. Constructive memory (Eds. B.Kokinov, W. Hirst), New Bulgarian University, Sofia, 2003, 41-54.
17. Owen, A. MINI-REWIEW The Functional Organization of Working Memory Processes Within Human Lateral Frontal Cortex: The Contribution of Functional Neuroimaging. European Journal of Neuroscience, vol. 9, 1997, 1329-1339.
18. Penfield W. The excitable cortex in conscious man. Liverpool University Press, 1958
19. Sapolski, R.M. Glucocorticoids and Hippocampal Atrophy in Neuropsychitric Disоrders. Arch.Gen.Psychiatry, vol.57, 2000, 925-935 Sapolski, R.M. Taming Stress. Scientific American, vol.289, September 2003
22. Scoville W.B. and Milner B. Loss of recent memory after bilateral hippocampal lesions. J. Neurol. Neurosurg. Psychiat., 1957, 20:11-21
23. Solms, M., Ol. Turnbull. The Brain and the Inner World. An Introduction to the Neuroscience of Subjective Experience. Other Press, NY, 2002.
24. Tranel D. and A. Damasio. The covered learning of affective valence does not require structures in hippocampal system and amygdala. J. of Cogn. Neuroscience, 5, 1995, 79-88.
Сами можем да предизвикаме хубавите събития в живота си
Щастие, здраве и успех – това са нещата, които всички желаем. Те са свързани и взаимозависими. Няма щастие без здраве и е доказано, че здравето се разрушава, когато губим усещането за щастието. Успехът без здравето е непълен, а без щастието не е нужен на никого. Няма да сме щастливи, ако не сме здрави и нямаме успехи в живота. Затова искаме и трите неща заедно, но всеки знае колко е трудно да ги намериш едновременно. За това се изисква време, усилия и постоянство.
Има ли нещо, което свързва тези скъпи за нас неща и ни дава възможност по-лесно да ги привличаме в живота си? Да! И това е любовта.
Любовта към себе си ни кара да ценим своето тяло и ума, възможностите, които ни предоставят, способностите, които крият в себе си… А те не са малко. Съвременната наука ги преоткрива, но хората са ги описали отдавна: дълголетие, естествена имунна защита, естествена регенерация, способността към активната дейност над 100 и повече годишна възраст, уникални за всеки способности и таланти, интуиция, телепатия, телекинез… Само един час от денонощието, посветен на укрепването на тялото и развитието на съзнанието, дава възможност да не търсим лекарска помощ, да не изпадаме в състоянието на безсилие, да усвояваме по-качествено информацията и да се движим напред с по-бързо темпо.
Любовта към себе си ни кара да се грижим за потребностите на тялото и духа си и
да подбираме по-грижовно храната за тялото и душата
да не ги тъпчем с евтините боклуци, а да им даваме възможността да се наслаждават на качествената храна, информация, емоции…
Това не е егоизъм, а отговорност. Отговорността пред вселената, която ни е поверила това толкова ценно нещо – живота, който трябва да развием, опазим и реализираме.
Когато се научаваме да ценим и обичаме себе си, ние можем да прилагаме това умение и спрямо другите. Да обичаш другите можеш само когато ги разбираш. Социологическите проучвания показват, че съвременните младежи притежават ниско ниво на емоционална компетентност. Те не разбират емоциите на другите хора, не разбират и себе си. Оттук започва страхът, отчуждаването и накрая – безразличието.
Застанете пред огледало и се огледайте внимателно. Какви мисли излизат на преден план – удоволствие и радост от видяното или раздразнение от недостатъците, макар и съвсем незначителни, на фона на общото добро впечатление? За съжаление втората реакция е по-често срещаната.
Склонни сме да се фиксираме върху негативните мисли и да подчертаваме недостатъците, да критикуваме, да се разочароваме. Действаме така спрямо себе си и спрямо другите. А би трябвало да даваме обич и да я получаваме насреща… Можем да го правим с лекота, ако знаем защо го правим. Замислете се за желанията си, имате право да ги удовлетворявате! Там, където вашите желания не пречат на живота и свободата на другите хора, е зоната на вашата свобода. Желанията, които са съзвучни с исканията от другите хора – са изворите на вашата сила. Когато желаете щастие, здраве и успех за себе си и другите, създавате мощна енергия на мотивация. Тази енергия тласка човека към съответните действия. Тя води мислите ни в избраната насока, а мислите ни карат да действаме. Това са позитивните мисли. Можем да накараме ума си да създава енергия, която ще движи живота ни към щастие, здраве и успех!
Позитивното мислене и поведението, което е резултат от него, са взаимозависими. Хората, които имат навик позитивно да планират своето бъдеще, не си губят времето в негативните изживявания: страхове, съмнения, неувереност. Когато планирате своите позитивни програми, те настройват умствената дейност към тяхната реализация и повишават вероятността на позитивните събития в живота. Умът ни трябва да се възпитава да мисли целенасочено и позитивно. Това е труден процес и по-добре да върви под ръководството на специалисти – психолози и психотерапевти. Успехът на това възпитание зависи от нашето постоянство. Ще ви гарантирам добри резултати, ако просто започнете да записвате всяка вечер позитивните събития, които ви се случват през деня. Вземете си една красива тетрадка и всяка вечер преди сън пишете в нея
неща, които са ви зарадвали днес
доброто ви здраве, хубавата храна, мирното време в държавата, присъствието на любимите хора, интересната среща, красивата гледка, хубавата новина… Това ще настрои ума ви към търсенето на позитивните неща и изработването на вашите позитивни програми. Ще бъде полезно да допълните тази тренировка с още две упражнения, развиващи умението ви да обичате себе си и другите. Едното от тях е сутрешно обяснение в любов, към себе си… Застанете пред огледалото вкъщи и се огледайте с обич. Не търсете кусури, а се усмихнете доброжелателно и си кажете няколко ободряващи и топли думи. Все едно, че говорите на близък и скъп за вас човек, за да го насърчите. Правете го всеки ден и ще свикнете да зачитате своите желания и да се интересувате от себе си, а това ще ви помогне да се замислите и за желанията на другите хора. Към тях изпращайте комплименти! Поставете си за цел всеки ден да казвате на другите не по-малко от 5-10 комплимента, без да искате нещо от хората. Казвайте комплименти на познатите и непознатите. Ще видите колко радост ще получат те и вие заедно с тях. И последен съвет за привличане на щастието, здравето и успеха в живота ви – усмихнете се! Усмихнете устните си и очите си, усмихнете лицето си и сърцето си, защото животът е кратък, а вие трябва да го запомните с добро!
aвтор: Ирина Недялкова
Какво мислим, какво изричаме, как разсъждаваме, какво изпитваме, как реагираме, какви постъпки имаме и какви цели – дали всички те са чисти и безкористни, изпълнени единствено с безусловна любов и загриженост? Има вярване, че душевното ни състояние е пряко свързано със здравето на физическото ни тяло, а дали сме изпълнени с негативност и недобри мисли към себе си и към околните, води до заболявания и последващи неприятни случки в живота ни. Както се казва – каквото посеем това ще пожънем. Ако посеем добри семена в сърцето и мислите си, ще пожънем красив и хармоничен живот.
Не познавайки постоянството – ту се радваш, ту се гневиш – това е болест.
Забравяйки за дълга, да се стремиш към изгода – това е болест.
Да обичаш чувствените наслаждения, унищожавайки силата – това е болест.
Да обичаш, привързвайки се с цялото си сърце – това е болест.
От ненавист да желаеш нечия смърт – това е болест.
Да не забелязваш, че заради разпуснатост и алчност правиш грешки – това е болест.
Да ругаеш хората, хвалейки себе си – това е болест.
Да се променяш непрекъснато, отнасяйки се снизходително към себе си – това е болест.
Да бъдеш прекалено разговорчив, обичайки да бъбриш – това е болест.
Да се радваш, преследвайки сгрешилия – това е болест.
Гордеейки се със знания, да презираш другите – това е болест.
Използвайки властта си, да вършиш произвол – това е болест.
Да смяташ хората за грешни, а себе си – за прав – това е болест.
Да обиждаш, обръщайки се небрежно към слабите и беззащитните – това е болест.
Да побеждаваш хората, прилагайки сила – това е болест.
Да лентяйстваш, усещайки своята власт и сила – това е болест.
Да говориш, стремейки се да побеждаваш хората – това е болест.
Да вземеш назаем, забравяйки да върнеш – това е болест.
Да смяташ хората за неправедни, мислейки за своята праведност – това е болест.
С прямотата си да вредиш на хората – това е болест.
Да не обичаш хората, а само себе си – това е болест.
Да се гордееш със себе си и в добро разположение и при гняв – това е болест.
Да смяташ другите за глупави, а себе си за мъдър – това е болест.
Да се изтъкваш, вършейки достойна постъпка – това е болест.
Да намираш недостатъци на известните хора – това е болест.
Да се оплакваш от това, че трябва да се трудиш – това е болест.
Да приемаш илюзиите за реалност – това е болест.
Да се радваш на чуждите грешки – това е болест.
Да се гордееш пред хората със своето богатство – това е болест.
Да бъдеш аристократ и да презираш хората – това е болест.
Да бъдеш беден и да завиждаш на богатите – това е болест.
Да си плебей и да говориш лошо за аристократите – това е болест.
Да клеветиш хората, стремейки се към благоразположение – това е болест.
Да се изтъкваш, чрез своята Дъ (нравственост) – това е болест.
Да постигнеш успех, нанасяйки някому поражение – това е болест.
Да нарушаваш справедливостта – това е болест.
От любов към себе си, да не виждаш смисъла – това е болест.
Да запазиш своята безопасност за сметка на другите – това е болест.
Да си ревнив – това е болест.
Заради избухливост да влизаш в противоречие с околните – това е болест.
Много да ненавиждаш и малко да обичаш – това е болест.
Да обсъждаш постоянно, кое е истина и кое лъжа – това е болест.
Да прехвърляш отговорността на другите – това е болест.
Да отхвърляш същността, привързвайки се към външното – това е болест.
Да обсъждаш достойнствата и недостатъците на другите – това е болест.
Да вярваш на себе си, считайки другите за лъжци – това е болест.
Да помагаш на хората, надявайки се награда – това е болест.
Да осъждаш човек за това, че не те е облагодетелствал – това е болест.
Да се разделиш с човек, разкайвайки се за това – това е болест.
Да обичаш да те увещават, когато си сърдит – това е болест.
Да ругаеш и обиждаш всякакви живи твари – това е болест.
С магьоснически методи да нанесеш някому вреда – това е болест.
Да обиждаш и порицаваш талантливите – това е болест.
Да мразиш хората за това, че те превъзхождат – това е болест.
Да се пристрастиш към различни упойващи билки – това е болест.
Ако няма хармония в сърцето – това е болест.
Да си спомняш за старите обиди – това е болест.
Да вдигаш много шум за някакви твои способности – това е болест.
Да не възприемаш увещания и критики – това е болест.
Използвайки официални жалби, да победиш някого – това е болест.
Да спориш с глупака – това е болест.
Да постъпваш лекомислено в трудна ситуация – това е болест.
Да подстрекаваш към беззаконие – това е болест.
Да обичаш да се смяташ за прав – това е болест.
Много да се съмняваш и малко да вярваш – това е болест.
Да се надсмиваш над лудите и болните – това е болест.
Да седиш мързеливо и да не съблюдаваш ритуалите – това е болест.
Грозни думи и зли слова – това е болест.
Небрежно и с презрение да се отнасяш към възрастните и децата – това е болест.
Злобно отношение и некрасиво поведение – това е болест.
Да си непостоянен – това е болест.
Привързаност към веселието и шегите – това е болест.
Да обичаш да разграничаваш хората – това е болест.
Хитрост и ласкателство – това е болест.
Да желаеш да получиш нещо чрез измама – това е болест.
Да лъжеш и да нарушаваш своите обещания – това е болест.
Да буйстваш и безчинстваш, когато си пиян – това е болест.
Да ругаеш и сквернословиш по адрес на вятъра и дъжда – това е болест.
Да желаеш да убиеш заради лоши думи – това е болест.
Да подтикваш към прекъсване на бременността – това е болест.
Да се бъркаш в чужди дела – това е болест.
Да надничаш и послушваш скришом – това е болест.
Да вземеш назаем и да се скриеш от заемодателя – това е болест.
Да не се вслушаш в противоположното мнение – това е болест.
Да харесваш резкия отказ – това е болест.
Настойчиво да преследваш жените – това е болест.
Заради стари заблуди да въвеждаш в заблуда и друг – това е болест.
Да разваляш птичите гнезда и да чупиш яйцата – това е болест.
Да убиваш зародиш и да режеш плът – това е болест.
Да причиняваш беди чрез огън и вода – това е болест.
Да се смееш над слепите, глухите и немите – това е болест.
Да подтикваш към встъпване в брак – това е болест.
Да учиш хората да правят провокации – това е болест.
Да учиш хората да вършат зло – това е болест.
Да променяш отношението си към попадналия в беда – това е болест.
Да желаеш нещастието, призовавайки бедата – това е болест.
Да харесаш нещо и да пожелаеш да го отнемеш – това е болест.
Насила да отнемеш вещите на хората – това е болест.
Да действаш с користни подбуди – това е болест.
Да нямаш собствено мнение – това е болест.
Лао Дзюн казваше:
Ако не забравяш за необходимостта да се избавиш от тези сто болести, тогава няма да те сполети беда. Всички недостатъци и болести ще те отминат сами. Винаги ще получаваш помощ и поддръжка в трудни моменти, а твоите деца и внуци никога няма да се лишат от помощта на Небето.
източник: Интернет
Живеем в един свят, полудял по Таланта. От Холивуд и спорта до фирмите и HR отделите по целия свят, всеки се стреми към този специален микс от естествени способности и нагласи, които са сигурен залог за успех. Преди няколко месеца Дъглас Конант написа страхотен блог пост за това как да се откриват талантливи кандидати за работа. При оценяване на потенциала той разглежда силен микс от три качества - компетентност, характер и умения на отборен играч. Конант дава много съвети за това как да се намери такъв човек. Но пропуска един ключов елемент, койтоо е поне толкова важен, колкото и талантът. Страстта към работата - това, което психолозите наричат вътрешна мотивация. Без нея размерът на таланта няма да доведе до голяма производителност.
35 години ние проучвахме как мотивацията влияе на творчеството. В проучванията, включващи разнообразни групи, като деца, студенти, професионални творци и научни работници установихме, че хората са по-креативни, когато са мотивирани от интерес, радост, удовлетворение и чувство за лично предизвикателство в работата, която вършат.
Робърт Миликан, нобеловият лауреат по физика, заяви красноречиво: "Любовта към труда е важен аспект за успешните учени. Често те не са най-талантливите, но тези, които са подтикнати просто от любопитство. Те трябва да знаят какъв е отговорът".
Мотивираните хора са по-креативни, защото те се ангажират по-дълбоко с работата. Представете си задачата, която трябва да изпълните като лабиринт, през който трябва да минете. Повечето бизнес проблеми имат множество решения, които работят, т.е. множество изходи от този лабиринт. Често един от тях е ясен. Това е правият път на лабиринта – стандартният отговор, който всеки използва за този тип проблеми. Ако сте мотивирани от изтичащ срок или страх на отрицателна оценка, вие сте склонни да поемате по най-безопасния път. Решението работи, но това е скучно, той не движи нещата напред. Но ако сте мотивирани от друго, вие минавате през лабиринта за по-интересно - и вероятно намирате по-креативни решения.
Като мениджър можете да използвате връзката между страстта и креативността, с помощта на следните три насоки:
Наемайте хората заради страстта им, така както ги наемате заради таланта им. Ако не търсите страст в хората, които наемате, може да се задоволите със служители, които никога не се ангажират достатъчно дълбоко, за да ви изненадат приятно с творческата си производителност.
Подхранвайте тази страст. Открихме, че най-важното нещо, което може да направите, за да подхранвате вашата вътрешна мотивация е да подкрепяте напредъка на хората в работата. Това е принципа на напредъка и той се прилага дори и при привидно незначителни малки победи, които могат да доведат до големи пробиви.
Вгледайте се и в себе си. Ако не разполагате със страст за собствената си работа, рано или късно ще стигнете до разочарование както за себе си, така и за тези, които разчитат на вас.
Тереза Амибил и Стив Крееймър за Harvard Business Review
Имало две жени, непознати една за друга.
Едната не си спомняш, другата наричаш мама.
Два живота са се слели, за да те има.
Едната била твоята пътеводна звезда.
Другата станала твоето слънце.
Първата те дарила с живот, втората те научила как да го живееш.
Първата ти вдъхнала нуждата от обич, втората готова да ти я даде. Едната ти дала националност, другата ти дала име.
Едната ти дала талант, другата ти дала цел.
Едната те надарила с чувства, другата успокоявала страховете ти. Едната видяла първата ти сладка усмивка, другата бършела сълзите ти. Едната търсила за теб дом, какъвто не можела да ти предложи.
Другата се молела за дете и надеждите й били възнаградени.
А сега през сълзи ти ми задаваш пра стария въпрос, на който до сега никой не е отговорил.
Наследственост или среда: чий продукт си ти?
Ничий, миличко, ничий.
Това са просто два различни вида любов.
Осиновяване и въпроси свързани с развитието на детето.
Сега, след като сте осиновили дете и живота започва да се нарежда, може да се уловите, че мислите за бъдещето. Кога трябва да кажа на детето че той/ тя е осиновен/а? Как той/ тя ще се почувства? Кога ли той/ тя ще започне да иска повече информация? Какво ще иска да знае от мен? Как мога да помогна на детето си да се чувства комфортно с факта, че е осиновено?
1. Какво да очакваме в различните възрасти
Дали децата са осиновени като бебета или по-големи, дали са здрави или имат физически или психологически проблеми, осиновяването ще повлияе на развитието им. Трябва да разберете как и защо.
Научаването за фазите на развитие на децата и какво може да се очаква във всяка една фаза е много важно за всички нови родители. Когато детето ви е било осиновено съществуват допълнителни тревоги. Тук ще разгледаме определени проблеми – раздяла, загуба, гняв, скръб и идентичност – и ще ви покажем как те биват изразявани когато детето ви расте. Някои от тези проблеми ще са очевидни във всички фази на развитието; други ще изплуват на повърхността в точно определено време. Колкото по внимателно можете да разберете как се държи детето ви и защо, толкова по – вероятно е да можете да окажете подкрепа и да помогнете на детето ви да израсне със здрава себеоценка и съзнанието че той/ тя е обичан/а.
Докато фазите описани по–долу съответстват основно хронологично на възрастови етапи през, които преминава детето, то фазите на развитие могат да варират значително. Някои деца по-бързо преминават от една фаза към следващата; други могат да поддържат определен тип на поведение много след очаквания от вас период. Има и такива, които могат значително да се забавят във влизането и преминаването през нови фази.
Първата година
Първата задача на едно бебе е да развие чувство на доверие към света и да го види като едно предсказуемо и сигурно място. Малките деца постигат това, чрез привързаността си към тези които се грижат за тях. В децата имат вродена способност да се “свързват” за да подсигурят оцеляването си. Изразяват това чрез усмихване и гукане, поведение, което идеално стимулира любящи чувства в техните родители (или в хората, които полагат грижи за тях). Тези приятни взаимодействия, както и постоянното внимание на родителите създават предпоставки за изграждане на връзката родител – дете и полагат основите за формирането на чувството на доверие у детето.
Въпреки, че нуждата от привързване продължава дълго, процесът на отделяне също започва през първата година от живота на детето, когато то се научава да се отделя от родителите си чрез пълзене и след това чрез вървене. В същото време, бебетата често се страхуват от това отделяне.
Отделянето на дете от родителя и настаняването в институция е свързано с преживяване на загуба. Въпреки, че то е още малко има своя начин да покаже, че страда. Поведението на дете, осиновено в тази възраст може да има симптоми на ненадеждна привързаност, като: липса на плач, не изисква вниманието на възрастен, възможен е регрес (напр. дете на 1 год., произнася само отделни звуци, не се задържа изправено, яде само течна храна).
Поведението се влияе и от промяната в режима на отглеждане на детето, поради което е добре родителите да бъдат запознати с досегашния модел на отглеждане.
Пример от практиката:
Семейство, осиновило детето си в тази възраст разказва, че в първия ден от настаняването му в дома им всичко е било спокойно, до момента, в който е трябвало да го сложат да си ляга и то е започнало да плаче. Опитали всички познати методи за успокоение и приспиване, но без резултат като най-накрая изключили осветлението и о – чудо, детето се успокоило и заспало.
Родителите споделят своето чувство за безпомощност и несправяне в този момент, като всъщност причината за тревогите им е непознаването на досегашния динамичен стереотип на детето.
През първата година, постоянните родителски грижи и освободената от напрежение обстановка помагат на детето да се чувства сигурно и защитено. Най–ценното нещо, което можете да направите е да покажете чрез вниманието и любовта си, че обичате детето си и то може да разчита на вас. Ако принципно се отзовавате, когато детето ви плаче, той/ тя ще се научи на доверие. Ако прегръщате детето си и му се усмихвате, то ще се чувства сигурно.
Втората и третата година
Прохождащите деца продължават цикъла на привързване и отделяне по по–сложни начини през втората година. Те се научават да ви показват как се чувстват протягайки ръцете си към вас и протестирайки енергично когато трябва да ги оставите. Раздразнението от раздялата с вас се повишава и може да започнат да изразяват гняв. В такива моменти, когато трябва да насочвате и предпазвате детето си, не се притеснявайте да казвате “не”. Детето ви може да покаже агресивно поведение като хвърляне на предмети, удряне, бутане, хапане и щипане. Подобно поведение често озадачава и плаши родителите. Може да се зачудите дали детето ви е нормално. Осиновителите често се притесняват, че изплува някаква непозната генетично заложена черта или е свързана с осиновяването. Понякога те се притесняват, че това са ранни индикатори за предстоящи проблеми през тийнейджърската възраст.
Този вид поведение е нормален за прохождащите деца, които имат противоречиви желания относно тяхната самостоятелност и притесненията им от отделянето от вас. Почти всички деца преминават през фазата “аз сам ще направя това”, придружавана от гневни избухвания. Справянето с изблиците, поставянето на граници и насърчаването на развитието на говора и изразяването на чувства, изсмукват по–голяма част от времето и търпението ви.
През първите две години, фазите на привързване, започването на отделянето и изразите на гняв и агресивност са може би едни и същи независимо от това дали детето ви е осиновено или не.
Когато се осиновяват по–големи деца, способността им да формират взаимоотношения може да е нарушена. Може да се наложи да работите много по–усилено, за да покажете на детето си, че ви е грижа и винаги ще бъдете насреща. Дори ако детето е получавало истински грижи преди да се присъедини към вашето семейство, за него пак ще е от полза да разбере колко е важно привързването и любящите взаимоотношения.
Когато децата са сигурни, че родителите им ще се отзоват при необходимост, те са спокойни и рядко изразяват безпокойство. Когато са осиновени на тази възраст, вероятно е имало ситуации, в които са имали нужда от родителите си, а те не са се отзовали. В резултат на този опит е възможно те да изпитват хронична възбуда и безпокойство. Това се случва най-вече с децата, които често са местени, преживявали са раздели и загуби или други внезапни промени в живота си.
Деца, осиновени когато са по–големи, обикновено следват същите пътеки на привързване и отделяне, както другите деца, но е възможно времевия цикъл да е различен. Това ви дава възможността да наваксате това, което може да е пропуснато или увредено в по–ранните взаимоотношения.
Кратка част от „Аз и осиновяването”,
предоставена от Надежда Милева
 Хората с високо равнище на лично овладяване не могат да си позволят да избират между разума и интуицията или между главата и сърцето, защото не биха избрали да се ограничават до ходенето с един крак или гледането с едно око.
Питър Сендж
Трудно е да се направи баланс между тези две човешки дадености – емоции и разум. Замислете се само за хората, които познавате. Онези, които са в близкото ви обкръжение. Част от тях вероятно ще определите като прекалено емоционални, избухливи, плачещи „за щяло и нещяло”, много чувствителни и раними. Други пък бихте определили като крайно прагматични „философи”, които буквално заливат околните с размишленията си, като хора, които винаги обмислят онова, което говорят и рядко показват чувствата си пред другите. Зададохте ли си вече въпроса вие какви сте? Можете ли да определите сами себе си?
Нека да поговорим за това кое кара нас хората обикновено да „залитаме” в една от двете крайности.
Напоследък за много хора става все по-трудно да изразяват чувствата си. Аз вече трудно казвам „Обичам те!”, трудно избухвам в гняв, трудно плача и все по-рядко споделям, че ми е тъжно... Познато ли ви е това? Кое ни кара да се плашим от емоциите и чувствата, които изпитваме? По всяка вероятност е индивидуално при всеки и причините могат да бъдат различни, но... На първо място бих поставила страха. От малки сме научени, че истинските мъже не плачат, а тъгата е лошо нещо, което трябва да избягваме. Бихме се изложили много, в случай, че избухнем и породим конфликт с колегата си, па макар и с право – все пак претендираме, че сме възпитани добре, нали така? Онези, които на първо място ни карат да сдържаме емоциите си, са възпитанието и социално приетите норми. Години наред са „програмирали” в нас, че агресивните хора са лоши, че сълзите са признак на слабост, че конфликтите никога не водят до добро... Всичко това са митове и както повечето неща в природата, така и тези неща също имат две лица. Агресивността не е лошо нещо – тя става лоша, когато не знаем какво да направим с нея и не знаем как да я изразим. Плачът понякога е най-доброто „хапче” за снижаване на напрежението и ефикасно средство за „избистряне” на мозъка. Конфликтите са социална даденост и ако владеем адекватните начини за справяне с тях, те дори могат да ни бъдат от полза. Често се страхуваме да бъдем слаби, защото това ни прави уязвими и околните могат лесно да ни наранят. Но в повечето случаи не си даваме сметка, че когато сдържаме вътре в нас, онова, което изпитваме, рискуваме на първо място собственото си душевно спокойствие и здраве, и на второ – лишаваме себе си от потребността да изпитваме цялата „палитра” от чувства, с която ни е дарила природата. Понякога дори можем да пропуснем възможност, заради страха, който е сковал чувствата и емоциите ни. Другото, което ни кара да подтискаме онова, което изпитваме вътре в себе си, е неприятните изживявания, предизвиквани от някои чувствата у нас. Едва ли на някого му е приятно да страда, да тъгува или да изпитва гняв. Би било прекрасно ако можехме да бъдем щастливи вечно, да не изпитваме никога скръб или раздразнение. Но действителността е друга. И тъй както нищо във Вселената не е случайно създадено, така и отрицателните чувства, които изпитваме, съществуват, те са част от нас и ние нямаме правото да ги пренебрегваме или отричаме. Единственото, което сме длъжни да усвоим, е това как да ги приемаме и изразяваме.
Другият тип хора са онези, които са отдадени предимно на чувствата и емоциите си. Те приемат всичко твърде емоционално. За тях е трудно да се овладеят в конкретни ситуации и да обмислят конкретни начини на поведение или действие. Обикновено го правят прибързано и импулсивно. Тогава те се объркват все повече, тревожността им нараства. Често са лабилни и колебливи. Живот, в който емоциите вземат голям превес над разсъдъка, е мъчен. Често ни се налага да вземаме отговорни решения, да участваме във важни отношения или събития. Невинаги е достатъчно обаче да постъпим така, както сърцето ни подсказва. В дадени ситуации, умът ни е по-добър съветник и ние сме длъжни да се допитваме до него.
Балансът между двете крайности е деликатният момент, който малцина знаят как да уловят. Всъщност не бива да се лишаваме от нито едно от нещата, които притежаваме. Важно е да се приемаме и харесваме такива, каквито сме – чувствителни, разумни, емоционални и прагматични. Да не забравяме, че всеки от нас притежава необходимия набор от качества, за да бъде всичко това!
Анелиа Дудинаspisanie-posoka.hit.bg
|
RSS Feed
